"Тази година най-бляскавото изложение в България Lux Only има нов, вълнуващ акцент. За да не изглежда неприлична демонстрация на разкош по време на световна икономическа криза, българската витрина на луксозната индустрия ще се обогати с културно-исторически фокус, повод за национална гордост за всички българи. Организаторите инициираха изваждането от хранилищата на Националния исторически музей на непоказвани досега бижута, накити, ювелирни изделия и предмети от бита от злато, организирани в изложбата «Луксът по българските земи».
«По българските земи се обработва злато от преди 4-5 хилядолетия, а това означава, че хората, живеещи по тези земи, са имали необходимост от лукс още в древността. Това дава право на България с гордост да се нарича родина на лукса». Това изказване на президента за Европа на Christie's Great Estates Йоахим Ранг-Виден на конференцията LUX ONLY'08 вдъхнови организаторите да инвестират в селекция и представяне на най-впечатляващите творения от благородни метали, повод за национална гордост и самочувствие."
Всяка стока е продукт на човешките отношения. Модерните капиталистически общества обаче скъсват връзката между стоките и социалните отношения на производство чрез мистификации: стоката става абстрактна или представена в серия индивидуализирани договори и избори, които нямат връзка по между си. Например, когато пазаруваме, продуктите изглеждат като че ли от само себе си са се появили на щандовете в супермаркета и присвояването на стоката от страна на капиталиста като резултат от труда на работниците е прикрито (самият труд превърнат в стока за продан). Появява се едно пространство, в което консуматора няма директна връзка с производителя, а само такава чрез посредничеството на пазара.
Друг контекст, в който говорим за мистификация е по отношение на религията, но сега няма да се спирам подробно на това. Идеята е, че мистификацията прикрива социалните противоречия на производството или властовите отношения в обществото като цяло. Например, в средновековието, кралете са били абсолютни суверени и тяхната власт е била легитимирана като дадена от бог чрез Християнството ("кралят като наместник на бог на земята"). Тази идеологическа мистификация прикрива историческата случайност (contingency) на монархическата институция, властовите противоречия и експлоатация, които я характеризират, и борбите за утвърждаването й, представяйки я като природна и вечна. В случая с панаира на лукса, смесването на модерни луксозни стоки с музейни експонати цели натурализиране на пазарът на лукс чрез представянето му за вечен факт от човешката история, така както властта на краля е представяна като извън времето. Обаче няма социални факти, които да съществуват като вечни абстракции, извън историята.
Пред-модерното производство не е било абстрактно (минаващо през пазара), а персонализирано, т.е самия човек е имал значение (в лицето на майстора на бижута и т.н.) и производството не е било потенциално разшируемо за всички като сега, а само за династичното семейство и обкръжението им. Конкретен майстор произвежда за конкретен монарх, а сега работниците отделят време, за да продават труд, а не стоки. Този, който е купил труда го ползва за да произведе стока, която да стане негова и да я продаде за печалба. Тоест, отношенията на производство са конфликтни, защото социалните актьори в тях са тези, които притежават фабриката, и тези, които не притежават нищо и са принудени да продават трудът си на първите. Трудът им е купуван за малко пари, за да се максимизира печалбата на капиталистите. С други думи, работниците, произвеждащи луксозни стоки по никакъв начин не могат да бъдат едновременно и техни консуматори, въпреки че теоретично сега всеки може да си позволи луксозна стока и има допускане, че хората имаме равен старт понеже сме интегрирани в един и същ пазар, където циркулират откъснатите от производствени отношения стоки. Естествено, на практика не е така: много малко хора могат да си позволят диаманти и т.н, докато мнозинството няма друг избор освен да продава труда си, за да оцелява.
Конфликтът между капиталът и трудът бива мистифициран (или замазван) по много начини. Например, докато пред-османските български държави са били династични и е имало пълно разделение между управляващите класи и управляваните, сега живеем в свят на виртуално политическо равенство (но не и икономическо). Замазването на производствения конфликт става, от части, чрез национализъм или чрез извикване на солидарност между класите на базата на национално самосъзнание, език, гражданство, споделени национална култура, ценности и т.н. Това в същината си представлява канализиране и извеждане на класовия конфликт в безопасна за властта посока: вместо работниците да настояват за по-честно разпределение на печалбата или направо да реформират системата, тяхното недоволство е изнесено навън в рамките на измислени културно-религиозни конфликти с хора от други нации. Примерно, казват ни, че трябва да мразим турците, защото са "национален враг," но турците не са хомогенна маса от хора и един беден работник в България има много общо с един от Турция, вместо с българи, каращи поршета. Накратко, национализмът е мистифициращ, защото прикрива социално-класовите противоречия като извиква солидарност с класовия враг и така затвърждава статуквото. Този тип изнасяне на конфликта в безопасно за властта поле се случва навсякъде: замислете се колко често са ни повтаряли в училище (особено след 1989) как трябва децата да се конкурираме, да сме конкурентно-способни, да сме индивидуалисти и т.н. похвати чрез които се намалява потенциала за солидаризиране на хората, обект на упражняване на власт. С други думи, конфликтът е изнесен и симулиран сред учениците и работниците, вместо между работниците и работодателите (или безвластните и овластените). Това е едно на ръка. Да се върнем на панаира за луксозни стоки и смесването му с националната история и гордост.
За да съществува пазарът на луксозни стоки, трябва да има транс-национални мрежи. Тоест, една фирма за луксозни стоки не съществува в абстракция, а в мрежа с други елити, за които няма значение нацията и се солидаризират на интер-национално ниво. Например, канадски фирми тровят няколко селища в България с цианиди, за да изнасят злато в чужбина. Тези елити обаче ще проповядват национална солидарност, без самите те да се солидаризират така. Затова казвам, че работниците по целия свят имат много повече общо, защото и те участват в такива транс-национални експлоатационни мрежи и е абсурдно и само-саботиращо да следват препоръките за национално солидаризиране, спускано от техните лидери.
Затова и цитираната легитимация на този панаир на лукса е чиста мистификация: както написах, "хората" не са имали нужда или достъп до лукс, освен династичните елити, но патриотичното натоварване на тези стоки натурализира желанието за лукс ("4-5 хилядолетия"), а същевременно се опитва да ни накара да се гордеем, че "България е родина на лукса," и че шепа хора хора ще си купят стоки, които никой друг не може да си позволи. Не трябва и да може - за да бъде нещо луксозно, то е обречено на маргиналност и екслузивност.
No comments:
Post a Comment